10-ти.
нека първо да спомена че съм роден ’85та година и нямам лични спомени от самата дата и събитията преди и след нея.
със същата условност влязох и в СУ, с тема за априслкото възстание. след като те ми писаха 4,25, значи и без да имаш лични спомени можеш да правиш адекватни анализи за исторически период, за който само си чел. толкова по темата.
да науча за 10ти ми беше интересно. понеже това е част от историята, за която имам уникалната възможност да прочета какво е било и после да питам хората те как са видяли нещата. и да ви кажа, да чуеш нещата от различни хора добавя ужасно много нюанси към цялата картинка. сега разбирам защо хората четат исторически книги, които са написани от някой, който е бил там – понеже е интересно да видиш човешката гледна точка, а не сухата серия от дати и факти.
това, което се случи на 10ти в исторически план беше планираната оставка на Т.Ж. от поста си на генерален секретар на БКП. без той да знае, го осбождават и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България (нещо като президент). Това последното се прави с цел да му се забрани да организира бъдещ преврат с помощ на военните. неговото място се заема от Петър Младенов. Младенов обещава да има промени в НРБ, но тези промени ще са изцяло по социалистичски тертип – няма да има промяна в начина на управление, само се сменят хората начело. Това са фактите, като цяло. това се случва на 10ти.
факти като факти. извадени от контекста, те са просто хора, дати и събития, подредени едни след други.
но какво усетиха хората? как те реагираха на тези факти? какво значеха тези събития за тях?
оказва се, че още преди 10ти, е имало едно усещане, че нещо скоро ще се случи. ще има някаква промяна, нещо се мъти. едно такова затишие пред буря. хората, които са били по-навътре в нещата са се усетили навреме и довчерашните стожери за режима са минали в опозиция. като цяло, готвели са се промени.
но за обикновенните хора, това са били клюките късно вечер, които се казват само сред свои, понеже слухарите на ДС още са си били там, а да се говори за такива неща е подривно за режима. затова не е имало гласност на нещата, по-скоро едно скрито усещане, както например усещането, че скоро ще вали. нещо като болки в коляното, които предсказват политически промени.
този период продължил няколко месеца, без да има ясни индикации кога точно ще се случи нещото. и тогава в една спокойна есенна вечер – бам, Тодор Живков вече не е на чело. човека, водил страната вече 36 години изведнъж не е част от държавният апарат. хората гледат по телевизията и виждат как ченете му пада, когато приемат неговата оставка и от позицията на председател на Държавния съвет. той не го е очаквал, нито пък те. бам.
виждайки как недосегаемият може да бъде свален просто така, хората са потресени. ама това наистина ли можело да се случи. че то дори не било чак толкова трудно. сега ние… свободни ли сме? можем ли да си разказваме вицове за бай тошо? оказва се, че можем. вече дори не е незаконно да се критикува правителството (преди това е било). една малка промяна събужда голямото желание за промяна в хората.
понеже колкото и да говорят колко е бил добър режима за хората, човек иска да бъде свободен. и когато ограничиш неговата свобода, той започва да се бори за нея. колкото и да е овч нашият народ, ако свободата ни е ограничена, ние ще се борим за нея, по един или друг начин. и гледката как най-силният до вчера днес е никой ти дава сили. сили ти самият да се бориш, виждайки, че надежда пред теб има. и хората излезнаха на площадите. и правителството се уплаши от тях до толкова, че бяха готови да извикат танковете (по това време, до софия има военна дивизия с толкова техника, че да срине целият град със земята). имаше митинги и простести, кръгли маси, избори.
всичко това е плод на дълги години живот в един тоталитарен режим, но всичко това се случи както се случи именно заради една дата и заради една оставка.
математика и литература
Родителите са странна порода хора. особено такива, които са били възпитавани в строгото соц. време. Те имат… едни такива малко по-други представи за нещата. Две от тези неща са математиката и литературата.
Всеки път, когато имаше родителска среща, майка ми най-съвестно отиваше, слушаше какво говорят учителите за мен и се прибираша навъсена – как съм можел да имам 4 по математика и 3 по литература. Недопустимо било – нали те ми показвали как да стават нещата?!?!
Странно защо, другите предмети като физика, химия и история не бяха споменавани, тъй като там редовно си изкарвах 6ците. А физическото, където едвам си покривах нормативите (не бях дебел, просто никога не съм бил особено атлетичен) не беше споменавано изобщо.
И всеки път се обръщаше на една семейна криза – какво да се прави сега, детето се проваля, защо се случва това. И аз трябваше да седя и да ми бъде четено конско. Защото нямах 6ци по математика и литература. Ако имах 2ки, сигурно щеше да настане една домашна депресия – как може да има такива оценки??!?!1.
Винаги съм си мислел, че ако ме бяха хванали да пуша, нямаше да има такива големи драми, като 3ката ми по литература. А ако имах 3ка по химия (там бях най-зле), щяха да кажат – пф, ще я оправиш лесно тази оценка, ВАЖНОТО Е ПО ВАЖНИТЕ ПРЕДМЕТИ ДА СИ ДОБРЕ.
С какво е по-важна литературата от химията и до днес не разбирам. Уменията ми да пиша ЛИС (литертурно-интерпретативно съчинение) не ми се виждат по-важни от това да знам …. разни неща от химията. Исках да дам пример, но просто химията ми е слаба и това е.
След всяка родителска среща се приемаха планове какво да се прави за да успее детето. Тези планове рядко стигаха до изпълнение – след всяка родителска среща започвах да преписвам и майка ми ставаше по-спокойна. След това спирах да преписвам, понеже никога не ми е допадало, идваше нова родителска среща и всичко започваше отначало.
Математика и литература.
Синус, корен квадратен и кубичен, увод, теза и заключение.
Нека и държавата да помогне!
Това е някаква общонародна черта, която сме наследили сигурно още от феодалните векове (които при нас са били турско “присъствие”) – да чакаме държавата да вземе позиция по даден въпрос, тя да направи нещо.
Веднага се сещам за един свеж пример – след като някой беше наръгал таксиджия с нож, такситата се вдигнаха на протести, блокираха центъра и скандираха как искат! държавата! да подсигури! тяхното работно място! Дори тогава се усетих, че има нещо гнило тука – такситата не са държавни, но протестират защо държавата не се грижи за тях. Не протестира срещу фирмите, за които работят, ами срещу държавата. Тя да направела нещо. Вярно е, че таксиджиите като цяло са особено прости хора, ама това не ги извинява.
Просто у нас, когато има някакъв проблем, държавата, онази мистична и всеможеща държава трябва да направи нещо. А когато не прави нищо – тя бездейства и вижте какво се случва, държавата е виновна.
А какво е това митично чудовище държавата? Да ви кажа, като бях малък, толкова често се говореше за нея, че в някой моменти я мислех за нещо съвсем различно, за някаква институция, за някакъв всеможест ръководен орган, който просто си седи там И НЕ ПРАВИ НИЩО! Но за сметка на това, явно може да нарпави толкова много неща, понеже за всеки проблем някой иска държавата да направи нещо. Ама просто не иска и не го прави. Седи си там и си прави държавни работи. И тя е виновна. За всичко! Държавата е виновна.
Да, ама държавата, това сме ние. Всички хора, които са в границите на НРБ формират държавата НРБ.
И когато някой иска помощ от държават, то той иска де-факто някой друг да свърши нещо, за което той е отговорен, от части. Т.е. някой друг да му свърши работата. И когато никой не го прави, той се ядосва – ама как така това не се случва.
Нещата са прости, когато някой започне да мисли за тях, ама никой не иска да го прави. А хората ме дразнят ужасно много на моменти.
Много шум, ама за нищо
Като цяло, много рядко пиша по разни политически и по-популярни теми. Не че нямам какво да кажа, просто никога не ми се е занимавало. Ама понякога ми писва и пиша.
Напоследък някой много шуми около Катуница и това което става там. Протести. Шествия. Речи. И всеки път когато има нещо подобно, Волен се намесва да реди мъдри мисли и речи.
Да ви кажа, това никак не ме изненадва. Понякога на хората им писва и се започват протести, които често са безумни (протеста на таксиджиите, който беше много педерастки) но понякога имат силата да постигнат нещо. Дали протестите на хората след Катуница ще постигнат нещо? Не.
Чисто и просто не. Нищо няма да стане, нищо няма да се промени, след месец това ще бъде забравено и ще си го спомним в края на годината, когато по телевизията показват какво е станало последните 12 месеца. И дотам. Нищо друго.
Не ми вярвате? Ами спомняте ли си една история за едни флашки? Когато всичко беше гръмнало за тях и когато ни се чудеха дори от ЕС какво става? Да, точно това ще стане и сега. Просто още една история, от която телевизиите ще си вдигнат цената на рекламното време около вечерните новини.
А това се случва точно преди избори. Сега ще се почне със изборната лудост. Кампании. Речи. Концерти. Билотини. Купени гласове. И всичко друго, което става около избори, което ние сме се научили вече да игнорираме. Не защото не ни е пукало, а защото става толкова често, че вече сме свикнало с него като нещо нормално.
Те така стават нещата в България.
Но нека хората протестират, нека поскандират малко, да се разходят по площада, да вдигат плакати и да викат. То е полезно, сигурно.
Понеделнишки гений!
Време е всчиките там HR отдели да се стегнат и да направят нещо полезно, което да отговори на безумно надутите им заплата в сравнение с безумната работа която имат (сериозно, зле тренирани пластмасови войници могат да го работят това). Това, което се иска от тях не е нещо особено – кракта промяна на православния календар, канонозиране на някой и друг нов светец/светица и внимателен подбор/преименуване на кандидати за работа.
Какви ги говори тоя бе?!?!
Това, което се иска е всяка седмица да има поне 3 празника на хора от фирмата, в различни дни. Т.е. в три от дните някой да черпи с бонбони и кола и сок. Знаете ли колко обичам да дойда на работа и да си взема бонбон и кола? Идея си нямата, ама аз имам и ме боли, че още никой не работи по въпроса. Положителен прираст, къде си ве? Така че, повече канонизации на нови светци, по-малко вътрешно-фирмени нюзлетъри и мийтинги за това как да организираме по-добре следващоте мийтинги.
Като офф-топик, колко често някой черпи с бонбони Фигаро и Аида? Ами нека ви кажа – всеки шибан път се взимат само такива бонбони. Не че нещо, ама има и други видове на конкурентни цени, така че какво е това робуване на лешници и …. малките топченца в аидата? А, да, пияна вишна са най-тъпите бонбони ЕВЪР и някой трябва да ги забрани със закон! Тях и калта по улиците, и двете никак не са ми приятни.
