развитие
наскоро попадна на софия2020 – сайт с проекти за бъдещето на града. там имаше един проект – да се монтира камера на камен дел, връх на витоша, от който се вижда цялата столица. тази камера да прави 1 снимка на ден, на целият град и така след няколко години ще можем да видим как се е развила тази порочна дупка. това ме накара да се замисля. тези дни повечето неща го правят.
това с развитието и наблюдението му е доста забавна работа.
нали се сещате как с кеф гледати старите си снимки – какви сте били гноми преди 10 години.
сега се хванам да внеса ред в музиката си, понеже беше пръсната по 10 хард-а в 10ти. намерих старите папки и старите албуми – има неща, които не съм чувал все още, имам неща, които сега ми харесват много повече и неща, които се чудя как съм можел да слушам, понеже сега от тях ми протича ушната кал. но съм имал нервите да ги подредя – браво на мен.
дигиталните фотоапарати са нещо, което ме радва да го имам – дава ни шанс да снимаме на воля и след години да си гледаме снимките – многото снимки. тонове снимки. и да видим какво сме правили и къде сме ходили – с кои хора сме излизали. с кои хора сме “ходели”. да върнеш времето назад, малко ей така.
нали знаете какво е времева капсула? това е една кутия, в която слагаш някакви неща, които са важни за теб сега и ги вадиш след 4-5 години. от американският колеж бяха накарали брат ми да направи такова нещо – когато го отвори в 12 клас и видя какво е пъхал вътре, паднахме от смях. да се видиш какво си било идиот преди време. важното е, да го оцениш.
цялото това мислене за миналото и това какви сме били води до неизбежното какви сме сега. доволни ли сме? това ли искахме да станем? това ли си мислех да бъда, това ли исках от себе си?
когато бях по-малък, идея си нямах какво исках да бъда. нямах поглед за бъдещето – имаше тук и сега и нищо друго. другото беше утре, а утре беше далеч. сега съм се променил, но малко. смятам се за хедонист, но мисля че това е просто оправдание за зомби-натурата ми – повреден тип, който не иска да види утре, понеже има страх че той ще е като днес, а днес беше нищо особено.
един нищо особен живот, който се оправдава с хедонизъм.
примерно.
с какво трябва да измерим колко съществен ти е бил живота? с това, което си оставил след себе си? с това, дали си умрял доволен от него? с това, дали на хората им е пукало за теб? с това, дали имаш паметник? джордж уеа има, но днес няма да чуете нищо за него. жив е човека, надявам се.
с тази идея в главата, мисля да се запиша доброволец в червеният кръст. ако ми отърват условията де.