Веднага се сещам за един свеж пример – след като някой беше наръгал таксиджия с нож, такситата се вдигнаха на протести, блокираха центъра и скандираха как искат! държавата! да подсигури! тяхното работно място! Дори тогава се усетих, че има нещо гнило тука – такситата не са държавни, но протестират защо държавата не се грижи за тях. Не протестира срещу фирмите, за които работят, ами срещу държавата. Тя да направела нещо. Вярно е, че таксиджиите като цяло са особено прости хора, ама това не ги извинява.

Просто у нас, когато има някакъв проблем, държавата, онази мистична и всеможеща държава трябва да направи нещо. А когато не прави нищо – тя бездейства и вижте какво се случва, държавата е виновна.

А какво е това митично чудовище държавата? Да ви кажа, като бях малък, толкова често се говореше за нея, че в някой моменти я мислех за нещо съвсем различно, за някаква институция, за някакъв всеможест ръководен орган, който просто си седи там И НЕ ПРАВИ НИЩО! Но за сметка на това, явно може да нарпави толкова много неща, понеже за всеки проблем някой иска държавата да направи нещо. Ама просто не иска и не го прави. Седи си там и си прави държавни работи. И тя е виновна. За всичко! Държавата е виновна.
Да, ама държавата, това сме ние. Всички хора, които са в границите на НРБ формират държавата НРБ.

И когато някой иска помощ от държават, то той иска де-факто някой друг да свърши нещо, за което той е отговорен, от части. Т.е. някой друг да му свърши работата. И когато никой не го прави, той се ядосва – ама как така това не се случва.

Нещата са прости, когато някой започне да мисли за тях, ама никой не иска да го прави. А хората ме дразнят ужасно много на моменти.

Напоследък някой много шуми около Катуница и това което става там. Протести. Шествия. Речи. И всеки път когато има нещо подобно, Волен се намесва да реди мъдри мисли и речи.

Да ви кажа, това никак не ме изненадва. Понякога на хората им писва и се започват протести, които често са безумни (протеста на таксиджиите, който беше много педерастки) но понякога имат силата да постигнат нещо. Дали протестите на хората след Катуница ще постигнат нещо? Не.

Чисто и просто не. Нищо няма да стане, нищо няма да се промени, след месец това ще бъде забравено и ще си го спомним в края на годината, когато по телевизията показват какво е станало последните 12 месеца. И дотам. Нищо друго.

Не ми вярвате? Ами спомняте ли си една история за едни флашки? Когато всичко беше гръмнало за тях и когато ни се чудеха дори от ЕС какво става? Да, точно това ще стане и сега. Просто още една история, от която телевизиите ще си вдигнат цената на рекламното време около вечерните новини.

А това се случва точно преди избори. Сега ще се почне със изборната лудост. Кампании. Речи. Концерти. Билотини. Купени гласове. И всичко друго, което става около избори, което ние сме се научили вече да игнорираме. Не защото не ни е пукало, а защото става толкова често, че вече сме свикнало с него като нещо нормално.

Те така стават нещата в България.

Но нека хората протестират, нека поскандират малко, да се разходят по площада, да вдигат плакати и да викат. То е полезно, сигурно.

Какви ги говори тоя бе?!?!

Това, което се иска е всяка седмица да има поне 3 празника на хора от фирмата, в различни дни. Т.е. в три от дните някой да черпи с бонбони и кола и сок. Знаете ли колко обичам да дойда на работа и да си взема бонбон и кола? Идея си нямата, ама аз имам и ме боли, че още никой не работи по въпроса. Положителен прираст, къде си ве? Така че, повече канонизации на нови светци, по-малко вътрешно-фирмени нюзлетъри и мийтинги за това как да организираме по-добре следващоте мийтинги.

Като офф-топик, колко често някой черпи с бонбони Фигаро и Аида? Ами нека ви кажа – всеки шибан път се взимат само такива бонбони. Не че нещо, ама има и други видове на конкурентни цени, така че какво е това робуване на лешници и …. малките топченца в аидата? А, да, пияна вишна са най-тъпите бонбони ЕВЪР и някой трябва да ги забрани със закон! Тях и калта по улиците, и двете никак не са ми приятни.

Еленско пиво

Бирата я донесе един приятел (Иван Трухчев, по известен като Ванката/Доги) от Сърбия, успявайки да я запази от хилядите жадни Рамщайн фенове и от себе си. Не знам как го е направил. Бирата беше употребена за двата мача Арсенал – Барселона.

Еленската бира беше с прекрасен вкус, леко остра, не много горчива, влизаше свежо и определено се класира много по-напред от македонските бири и голяма част от българските. С кеф бих се наказал с каса от същото.

снимка : vesti.bg

Отркиването на новия мол ми напомня на сцена от зомби филм. От всеки един зомби филм. Само дето подозирам никой не е викал “brainss…” ами е имало много “дай, дай, дай”. И после ми говори за криза, анти-криза и планове – глейдате само как лелките се набират да влязат и вижте каква тълпа има там. Явно хората имат пари да дават за боклуци. Нека дават бе, така се движи икономиката… Това не ми пречи да съм отвратен до костите в мозъка си.

A.Skillz INTHEMIX.COM.AU (DJ MIX)  by  A.Skillz

Билети за лайв евента вървят по 11 златни крони във всеки магазин на Office 1 или тикетстрийм. За сметка на това са от ужасните билети, дето са на цяла страница. Аз лично си искам онези билети, които се печатаха уникално за всеки концерт – те бяха нещо, което си струва да запазиш!

А този може само да размразява.

Според мен, ако Епъл се хванат и направят iToast, ще имат голям успех. Явно вече никой не иска само препечен хляб.

В този ред на мисли, нека го кажем по-този начин. Аз съм млад, начетен тип, който обича да обикаля дебрите български и да е доволен от много неща и също така има среден талант за списване на блогове. Имам дневна удитория от около 10ина заблудени индивиди, като имам съмнения, че още 5ма използват рийдъри да ми четат нещата. На базата на тези зачисления, мога да пускам по една рекламна статийка на хотел/хостел, който ме е приел за петък/събота нейде из страната.

Следвайки статиските за аудиторията ми, по-голямата и част са хора, които също имат афинитет към пътуването, така че една правилна статия наистина може да помогне на вашият бизнес да процъфти, разцъфти, зацъфти и други неща, които се случват на пролет с фауната.

Не се бутам да излизам навън, тука си ми харесва. Колкото повече неща се включат в бонус пакета, толкова по яко ревю ще ви ударя, сътворя и ще използвам поне няколко рекламни бъз думички, като “synergy”, на случайни места.

Пътят аз ще си го поемам. В този ред на мисли, ще предпочитам сезонно популярни дестинации – ски локации през зимата и нещо на морето, през лятото. И понеже не обичам да ходя насам-натам сам, ще идвам и с приятели – 3ма, 4ма, така ще, нужните стаи ще да са 2ве. Примерно. Може и повече. Разчитам на пълна дискретност от ваша страна за това какво ще правим вече в хотела. Аз сам ще си го разкажа после. А и ние сме кротки и добри хора…

Текстът, естествено, няма да може да се прегледа преди да го пусна, но ще гледам да взема някой да го погледне за правописни грешки (познавам доста филоложки, които могат да се нагърбят с тази задача). Освен това, си имам мой си фотоапарат, с който снимам сравнително квалитетно и мога да нацъкам снимки на стаите и хотелчето/хостелчето, понеже, както ни учи Еленков, един пътепис е много по-приятен за окото ако е снимкопис. Т.е. снимки с малко текст под тях.

Напълно сериозен съм бе. Дайте да го правим тоя бизнес – усещам как има потенциал там, щом Еленко го е надушил!

Goodgroove Records Podcast Vol.5  by  GoodgrooveRecords

[simage=3678,160,n,center,]

За сметка на това ако си мислете, че на нас ни е тежко, вижте другите как са.

Това там бялото е Великобритания. Или поне под бялото. Абе някъде там, като цяло.

Очаквам хиляди оплаквания от снега – не мога да отида на работа и прочее. Да се организирате по-добре – то вали от снощи.

Та, един от тези прекрасни моменти беше събота вечерта, когато излязох от Девет (да не се бърка се безумната анимация със същото име). Този филм беше удоволствие за всяко едно сетиво и ти показва защо някой хора смятат кинаджийството за изкуство. Един от малкото филми, които ме накараха да искам да съм някъде другаде (френски бродей, за да сме точни. от онези с танците и перата и другите неща. но не от тези сега, от тези преди)

Историята е основно базирана на 8 1/2 на Фелини, но тъй като не съм го гледал, това за мен беше първият момент в който я виждам. И предпочитам и да си остане тама. Просто не искам да си залича спомените от 9.

Малко за самият филм -- това е мюзикъл, но на кино и с малко история между песните. Толкоз. Просто и логично. И докато хората говорят как Аватар ги е убил с визия, мога смело да им кажа -- майната ви и да си взема пак билет за 9. Понеже докато на Камерън може да му трябват много 3д, тук се бяха справили с обикновенна кино камера, която от време на време става черно бяла. А аз съм си голям фен на черно бялото.

Даниел Дей Луис е класа. Заедно с Джуди Денч. И София Лорен.

Абе, задължително да се гледа, за сметка на някоя друга боза. И дори само за 1вите 5 минути. Когато Даниел Дей Луис ще ви каже защо киното е мечта.

www.youtube.com/watch?v=XcrDurI1TBE

Луди, луди баби!
Колко да са луди тея баби?

[simage=700,288,n,center,]

Бабите.

Село Гождец е малко след Село Мъглен, което е на около 50 километра от Кирково, дълбоко в Родопите. В онази им част, в която дори тютюн не може да се гледа. Селото има 15 жители по официални данни. Ако някой въобще успее да го намери на картата, понеже там го няма.

Беше около 9 часа. Вторник. Август. Слънцето залязва и онзи приятен планински ветрец носи хлад.

Пред къщата на Сиджи се бяха събрали жените в селото. Кака Карол седеше и тропаше нервно с бастуна. Тези дни слънцето беше изгорило голяма част от посевите. Жените почти не говореха. Те бяха на средна възраст 85 години и каквото имаха да си кажат, си го бяха казвали преди около 25 години. Сега не беше време за говорене. Всяка от тях мислеше.

От пътя дойде шум и се вдигна прах. Колата, която идваше, спря пред бабите. Ако те можеха да познаят, че това беше най-новата продукция на Баварската моторна компания, щяха да са впечатлени. Те не знаеха; за тях беше важно само това, че е голямо и черно. Лъсково е било преди около 40 километра прашен път.

Единият прозорец се свали и една рошава глава се подаде.

- Добър вечер, баби, как сте?

- Как да сме, чадо, стари баби сме – болежките се борят за назе и не могат да решат коя точно да ни вземе. Кажи какво те води по нашите пътища?

- Загубихме се, бабо, не знаем къде сме. Гледаме тука на картата, но нищо не можем да различим, а и май се въртим в кръг. ГиПиЕс-а отказа и той да работи. Та ако можеш да ни кажеш къде сме и как да стигнем до хижа Дебелия Поп….

- Аааа, към Попчето ли че одите? Епа, на прав път сте, ама по тъмното не знам како че го стигнете, чадо.

Главта от прозореца се обърна към колата и там се заговориха. Кака Карол се обърна към Сиджи и я ръчна с бастуна. Показа с глава към колата и после към къщата зад нея. Сиджи кимна и се изправи. След това закуцука към къщата.

- Ами бабо, не знам, ще се опитаме да я намерим, че иначе няма къде да останем. Само ако ни покажеш накъде да караме…

- Чадо, ке се загубите по гората. То требе да се мине през къро за Попчето, там ке се залутате и после немой ви намерим. Я`лате таз вечер тука да спите, е – Сиджи ке ви приготви миндера – ние сме стари баби, радваме се на компания.

- Ама, бабо, не искаме да ви притесняваме, как така…

- Няма да се плашиш, къщата е голяма, а ние спим в кухните, на топло.

Главата се скри пак в колата. Проведе се разговор. Чу се женски глас, който се тросна и леко повиши тон. След това мъжки глас, който отсече нещо. Главата пак се подаде:

- Мерси много, бабо, ако наистина не ви пречим, ще останем. Много мило от ваша страна. Само да паркираме….

От къщата на Сиджи светнаха светлинки. След това тя се появи на вратата :

- Елате, заповядайте. Стана тъмно веке, ке заладнее след малко, а вечерно га духне и мразнее. Планина е тука, деца, не е така топло како у градо.

Те влязоха в къщата. Сиджи ги разведе набързо, и ги настани в хола. Другите баби бяха в кухнята вече и си говореха нещо.

- Азе ке отида при другите бабушкери, да направим чайче. Вие ке желаете ли от мащерка?

- Да, бабо, благодаря много – каза човекът с главата от колата.

Рекламните Агенти.

Серго седна и се облена. Столът беше прашен и той стана веднага. Огледа се и видя, че прах има навсякъде. Селска къща, там кухнята е центъра на живота, а в хола не седи никой – за какво им е. Елена седеше и правеше чупки. Тя даже не искаше да взлиза вътре, но Марио й се беше сопнал и тя беше млъкнала. Серго никак не я харесваше, но пък Марио нали щеше да се жени за нея, та той си мълчеше. Намери си една табуретка, забърса я от праха и седна.

Елена скокна до Марио и на уше почна да му се жалва. Той не й обръщаше внимание и гледаше стаята. После примигна, погледна я и я скастри пак :

- Стига дудна, бе, писна ми да се карам, жените ни поканиха, ще останем.
- Ама, мило, виж какво е мръсно… – тросна се Елена и накриви глава на една страна, но Марио дори не я погледна и си намери стол за сядане. Остнала сама, тя се пофасони още малко, след което се примири и седна до Марио.

Серго седеше и чуваше гласовете от кухнята, от където светеше по-ярко. На него му харесваше къщата – баба му на село имаше такава и помнеше как седеше до нея в кухнята и я гледаше как готви и как командва какво да се прави. Стана и се запъти към кухнята.

- Добър вечер, драго – каза той като влезе, усмихнат. – Имате ли нужда от помощ? Дайте да ви помогна с нещо.

Бабите се разкикотиха по бабешки. Тази, която би беше въвела в къщата, каза :

- Много мило, младежо, но недей се тревожи. Това е на бабите работа. Нас ни радва, пък и знаем кое къде. Ти иди си почини, че явно от далеко идете. Аз сегица ке дойдем с чая.

Серго се помота още около тях, но след като не го оставиха да им помага, се върна в хола. Там Елена пак мрънкаше на Марио за нещо. Според Серго, това и беше като дишането – ако може да говори, значи може да мрънка. Той и Марио работеха за Саатчи и Саатчи и отиваха към фирменото парти в хижата. Елена, когато разбра, че ще има фирмено парти на рекламни агенти, веднага поиска да дойде с тях. Тя беше секретарка в някаква адвокатска кантора и какво правеше там не беше ясно на Серго, понеже говореше само за гримове. Явно беше секретарка по грима или просто беше красивата жена на офиса, която да носи кафе на клиентите – много важна фунцкия за адвокатска кантора.

- Ей го чая, младежи, пийвайте, да ви е сладко. За вечеря ще искате ли нещо?

- Ама бабо, как така и вечеря, недей сега, късно е вече, не се напрягай….

- Ааа, не може така – гости сте ни, трябва да ви гостим. Пийнете си чай сега.

Серго и Марио се спогледаха. Елена седеше и се цупеше, чудейки се накъде да гледа, сякаш я болят очите от това, което вижда. Двамата свиха рамена и отпиха от чая. След малко цупене и Елена отпи. Нацупи му се още малко, после пак отпи, доста по-сериозно вече. Чаят наистина беше много вкусен.

Бабите.

- Даде ли им чай, Сиджи?

- Да, Како Карол.

- А изпиха ли го?

- Да, Како Карол.

Бабите закимаха в унисон. След 10 минутии отидоха в хола.

- Тази, момичето – каза Кака Карол – само кожа и кости, за нищо не става, даже Шаро няма какво да хапне от нея. Виж, момчетата са добре охранени – сушеница ще стане. Сиджи, занесете ги в мазята, аз ке отидем за ножа. Жената я оставете тука сега, пък после ке я мислим и нея.

Серго и Марио бяха отворили широко очи. Отиваха се да се движат, но не можеха – чаят ги беше парализирал. Не можеха и да говорят. Опитваха се да викат, но без успех – викът оставаше само в тяхната глава.

- А таз кола, дека я докараха, дали Матей от селото ке знае как да я кара?

- Ке знае, ке знае, нали зимъска откара он мерцидесу на онез лапетии, дека се беха залутали по баирите. После донесе на Кака Индже телевизора.

- А те онази шаврантия виде ли само как въртеше очи из къщата. Че и ги избодем, казвам ти, като погнусена гледаше. А тези Кака Карол вика на сушеница, ма много дълго га да стане. Язе викам да ги пекнем, да заситим малко, ке от оня ден не съм яла мисо.

Серго се опита да се разшава, но без успех. Не можеше да се движи. А бабите, със завидна за стари жени сила, ги влачеха по стълбите към мазето. Светлината бавно се скриваше от вратата над тях. Поставиха ги на нещо като маса. След което се качиха нагоре. Врата се затвори и светлината се скри.

Серго нададе най-силният вик, на който бе способен. Той обаче остана само в собствената му глава.

Елена.

Малко след като бабите се скриха, Елена се опита да се раздвижи. Успя да си мръдне ръцете. Бързо си бръкна в гърлото и повърна на пода. Онези дърти чанти бяха отнесли Милото и оня идиот Серго някъде, а онази другата вещица бе излязла. Елена скочи на крака, взе ключовете, които Марио беше оставил на масата, и побягна към колата. Качи се в нея и с треперещи ръце запали.

Фаровете осветиха три от бабите срещу нея. Те държаша големи ножове и бавно идваха към нея. Елена нададе писък и натисна педала на газта. Колата се понесе сред облак прах и с бясна скорост се полетя по пътя.

- Дали ке стигне далеч?

- Язе и резнах едната гума, ке се забие у дерето, там нивга няма да я наждят.

- Сабале ке кажем на Матей да я потърси и да метне шума връз нея, докога не я изкара от там. Дай да видим сега онез двамцата, како ке ги праим.

3 дни по късно

Облак прах. Черна кола. Глава се подава.

- Добър ден, бабо. Абе от тука да са минавали едни двама с един черен джип, БеЕмВе едно?

- А, минаха оня ден, чадо, то тука минаха. – каза Баба Карол, усмихната.

- А казаха ли къде отиват? Че от няколко дни не си вдигат телефоните, а казаха, че уж идвали насам…

- Знаем ги тях, чадо. Ама ела вътре на по чайче, че от тое пушек не моем да гледам вече.

- Мерси бабо, на чайче не мога да кажа “не” Чакай само да оставим колата и ще дойдем…..

Не са луди бабите.
Гладни са.

A.Skillz Annie Nightingale Guest Mix 23-10-2009 by A.Skillz

A-Skillz от доста време ми е в полезрението като човек, който прави нечисто приятна за мен музика и всеки път, когато изкара нещо, то аз гледам да се добера до него.

А парчето Tricka Technology е доста напред в личната класация за деба-яката-музка-начи-не-мога-да-седя-седнал-трябва-да-се-движа.

За разлика от обикновенното му събуждане с Пантера или нещо подобно (напоследък – Overkill – The head and heat, тези хора са изкарали бахти злите резачки), тази сутрин имах нужда от точно това.

Да ви е сладку, начи. Приятен петъчен мързел.

Самият филм е заснет… правилно. Колкото и да го обвиняват за скучен, не по темата, изневеряващ на историята или недосотен за образа на Шерлок, аз казвам, че това което другите казват е пълна плява. Аз лично се радвах на този Холмс, който виждах докато четях Баскервилското куче – един по … друг, а не обикновен дететктив с лула и смешно кепе. С мозък, който се движи на ръба на гений и луд, с Уотсън, който го приземява. Интелект, който е наказание и благословия, в същото време.

Ричи се опитва да го покаже във филма, по време на сцената в ресторанта. Доколко му се получава в такъв вид филм е спорно, понеже това си е доста силна тема, която иска по-различен начин на представяне – като да заснемем цялото нещо по един различен начин, за да представим гениално-трагичният образ на Холмс. Майната му на това, нека вкараме малко черна магия и няколко по-забавни взрива.

Робърт Дауни Дж. за пореден път доказа, че го бива много да играе, когато не е пиян или надрусан… или именно когато е пиян и надрусан. Не мога да кажа при него. Но го бива. Сериозен, когато е сериозен, лежерен, когато се налага. Пасна си на образа. Джъд Лоу никога не ми е бил особено симпатичен, и като цяло никой не го ебе за слива във филма, макар и да се опитват. Нека се спасява сам.

Имам едно единствено мерило за филм – след като си тръгна от киното, дали този филм ми е още в главата, дали искам да видя пак някои сцени, дали искам да говоря за него. Това значи, че ти е направил впечатление. Което е целта на цялото нещо. Хомлс стига там, и остава.

Заради някой свежи сцени. Заради диалога си. Заради мрачната визия за Лондон. Заради Дауни. Заради цялото нещо.

8/10 – можеше да е по-дълъг, мрачен и циничен, запазвайки комедията. Не мога да се реша дали искам да видя пак The Watchmen, само че за английки детективи.

[simage=3667,160,n,center,]

По-късно някои беше драснал по едно Х-че във всяко сърце.

За сметка на това, се оказа един от най-приятени филми, които съм гледал наскоро. Беше красив и раздробен и засенет по един много правилен начин. Ако беше следван един по-традиционен начин на заснемане, надали ефектът щеше да бъде същият. Историята се развиваше бавно и леко, не беше особено сложна през по-голяма част от времето, а Дяволът отново беше образ, на който можеш да се кефиш – стилен, коварен, лукав… както си му е нужно.

Във филма бяха намерили място Хийт Леджър (поредна много силна роля, жалко, че повече няма да го видим), Джони Деп, Колин Фаръл (който леко бях забравил, понеже тези дни не съм го гледал никъде) и Джъд Лоу(който се представи леко слабо, според мен – можеше много по-добре). Всеки от тях се справи на много високо ниво и беше удоволствие да се гледат. А момичето, което играеше единствената женска роля, беше с достатъчно мръснишко изражение (и има фотосесия за Плейбой Франция, която можеш да видиш ей тук).

За сметка на всичко, самият край на филма за мен беше объркан и не на място, и малко незавършен. Може дълго време да е играл редактора с ножицата, може да са свършили парите. Много варианти, но фактът е, че в последните си 10 минути филма ме остави с питащо изражение – чакай – как стигнахме тук, какво се случва, а това кога стана. Хората, които седяха зад нас твърдяха, че са разбрали всичко. Аз на висок глас казах, че краят ми е много неясен, но дай да се правим че сме разбрали всичко, за да не ни вземат за тъпи.

Този филм се класира като един от най-красивите филми в последно време. Не заради анимацията, декора, или нещо друго. Просто беше красив, артистичен и една от онези филми, на които им личи, че са правени с голям кеф. Ще го гледам отново, определено.

Ако трябва да го оценя, 7,5/10.

Нещата които научих за музиката когато открих уикипедия са толкова повече. Нещата, които научих за музиката от литературата! са толкова повече. От телевизията, от VH1, от Бийвъс и Бътхед! са толкова повече. Научих се как да ценя музиката. Научух се кой стил музика ми допада и кой не.

Това е безумен час. В него няма нищо стойностно за едно дете от 1ви до 7ми клас, още повече след това.

Какво предлагам аз – да се съберат пари от министерство и родители и да се обзаведе една репетиционна зала. В която да има инструменти, на които учениците да могат да се учат да свирят, в час по музика. Той пък да стане СИП след някоя година – който няма талант или нерви за това нещо – да не го учи и да не си губи времето.

Отделно, тази репетиционна може да бъда давана под наем на малки групи, които да репетират там. Или да записват. Или просто да забиват. Така ще можем да си правим и учулищни концерти, на които да се влиза с билетче – така и ще се съберат и малко пари за училището.

Не изглежда чак толкова сложно, нали?

Даже и се прави, но в Американският колеж. Там на всеки ученик се дава флейта Ямаха и го карат да научи поне едно музикално произведение. Скапаните флейти струват около 10-15 лв и се връщат на края на срока. А който му хареса, може да продължи да се занимава. Който не иска….

За учители – имаме толкова много талантливи музиканти, които едвам изкарват малко пари. Да ги сложим да преподават уроци – как се свири на китата, как се бият барабани, цигулки, чела, пиано – инстрименти бол. Така и тези хора ще могат да предадат малко знание.

Отново – никак не е сложно, и ще помогне като цяло на много деца да видят, че имат талант да свирят. Или че го нямат. И ще е по-добре от това да имаме диктовки за Моцарт.

Така и не разбрах какво общо имат фактите кога е роден и къде е умрял някой музикант с това каква музика прави и как да и се насладиш….

Чудно е колко много неща зависят от един часовник. Сутрин се будим в даден час, метрото се движи в даден час, бързаме да стигнем в даден час на работа, гледаме си часовниците да сверяваме как сме с времето.

Малко ми напомня на властелинът на пръстените – единствен той ще ги владее. Един часовник контролира нашият живот.

Сутрин рано когато стрелките на часовника покажат 8 часа – всички сме на работа вече, тракайки по клавиатурата. В когато стрелките се срещнат в най-горният час, 12, значи е обедна почивка. Всички ставаме и отиваме да хапнем. 1 часа се връщаме и сядаме пак да тракаме по клавиатурите. 4 часа е време за малка почивка – всеки става за по цигарка и кроасан от машината, която ги пуска.

Времето минава. Стрелките се гонят бавно, без да бързат. За разлика от нас, те наистина имат цялото време на света, понеже те го определят. Чудно е как сме толкова зависими от собствените си идеи, като време и пари. Хората са имали начини да работят с време и пари от… не чак от незапомнени времена, но от много отдавна. Започнало се е с преди и след тъмно. След това пред и след обяд. После са измислени дни. Седмици. Месеци. Години. Часове, минути, секунди. Милисекунди. Странно е как някой е определил колко точно време трае една секунда. Надали тогава е имало комисии, които са били назначавани да изследват тези явления.

Времето минава бавно. 6 без 15. Оглеждам се и виждам как хората около мен гледат към часовника.

Толкова много хора, зависими от една толкова малка и проста машинка. В нея има само зъбни колела и ток, който ги върти, но всеки им се подчинява. Нещо като малките хартийки, за които всеки се бори да има в портмонето си – банкови извлечение и пари. Кредитни карти и скъпи часовници, които мерят времето по-добре от електронните такива с хронометър и светлинка за тъмното. Часовници със златни каишки. С диаманти, с кожа, с леопардови зъби и с китова кост по тях. Часовници за богатите, бедните, средните, левите, десните.

Ако не друго, то поне времето е еднакво за всеки един от нас. Интересно как ли се е стигнало до там – да има едно, унифицирано време. Навсякъде по света един час е един час. 5 минути са 5 минути. Дори в Китай, колко и на китайците да не им се иска.

6 часа. Всички стават. Свободата е на дъното на циферблата. Сънят и обядът са най-горе. Дори и Дон Кихот не иска да се бори с времето.

6 часа. Още 24 часа зад мен, с нови 24 часа пред мен.

Днес е специален ден – днес е петък. Това е любимият ми 6ти час

Всичко това е много хубаво – на хората им пука за земята, природата и всичко друго. Аз обаче съм на друго мнение.

Генно модификациите са едно доста приятно бъдеще.

Нека видим за какво може генното инжинерство да ни помогне при простата царевица, например. Ако й добавим няколко интересни гени, взети от други растения, тя ще може да :
1 – Расте в пустинята или на други иначе безплодни места.
2 – Ще може да расте по-бързо, което значи повече царевица – което значи повече храна по света. Всички са загрижени за умиращите крави, но за гладните африканци?
3 – Ще може да има вкус на пиле или нещо друго. В същото време, ще може да запази хранителните свойства на царевицата. Така хора, на които не им харесва вкуса на царевицата ще могат да си я ядат без проблем.
4 – Ще можем да добавим консерванти към храната – така тя ще може да издържа повече време, докато някой се нареди да я изяде.
5 – Ще можем да премахнем гена, който води до алергия към дадена храна. Фастъци за алергичните към фастъци.

Какво им е лошото на тези неща? Къде виждаме вредата в цялото това нещо?

Може и да има негативни странични ефекти. Може смесването на тези гени да се окаже, че прави царевицата оранжева, и да хапе цвета зелено. Възможно е,но гледайки кампанията, която се води срещу тях, и знаейки какви идиоти са хората като цяло, виждам ефекта, който се предизвиква – ГМО е Сатана – махнете го от нас. Изчетох 3 страници коментари по разни сайтове и искам да се гръмна, честно казано. Едни бойци за бъдещето на природата, които искат храната им да е домашно отгледана. Мечтии……

Защо не можем да се храним с домашно отгледана храна всеки ден? Домашно отгледаната храна се разваля. Бързо, при това. Домашно отгледаната храна се гледа скъпо, расте бавно и като цяло, в една пазарна икономика е нерантабилна. Да, тя има своята ниша, но тя е малка, като цяло. В един постоянно разрастващ се свят, колко хора трябва да гледат само царевица, за да има за всички? И да не я пръскат с пестициди, например? Или пестицидите вече не са ни враг, както преди години?

Всичко това ще причини ефекта, както и шума около глобалното затопляне – вече все по-малко хора вярват в него.

На хората им е писнало да им се напомня как всяко приятно нещо се обявява за лошо за нас, за света и за белите мишки в Ангола.

Няма да отида на протеста. И съвсем открито защитавам съществуването на ГМО-та. И тяхното разработване. И продажба за тестове. Така може и някой ден да нахраним Африка.

1 – Правете се на идиот. Каквото и да ви говорят, вие не го разбирайет. Но не като изостанал, ами просто като леко бавен човек, който просто не успява да вникне в това което се иска от него. И да се налага всяко нещо да му се обяснява. Особено ефективен начин, особено ако се налага това да се случва дистанционно – чрез телефон, скайп или нещо друго.

2 – Постоянно говорете за другия човек и някакви негови проблеми, давайки съвети как да се справи с тях и какво бихте направили вие. В крайна сметка на човека ще му писне да му се бъркате и ще ви тегли една ядна майна.

3 – Не спирайте да се лигавите, дори да става дума за нещо сериозно. Обяснете че сте в някакво лигаво настроение.

4 – Не спирайте да говорите. По каквато и да е била тема – ходете при хората и говорете. Колкото и да сте гениален оратор, в крайна сметка на хората им писва да ви слушат.

5 – Редовно прекъсвайте хората около вас докато те говорят – и разкажете вашето мнение по-въпроса. Колкото по странична е историята толкова по-дразнещо е.

6 – Изпращайте редовно смешни е-мейли на служебните пощи на хората – всяка една снимка от фишки, например. Също така редовно препращайте верижни е-мейли и от онези неща, които ви казват – напишете 7 цвята, хвърлете ги по пода, метнете се след тях и този върху който ви падне лявата ключица ще е вашият нов кариес. И ги канете да ви подарят крава във фермата ви.

7 – Постоянно се оплаквайте от всичко. Има момента на симпатия, момент на съжаление, момент на непукизъм и след това започва откровенно дразнене.

8 – Постоянно ползвайте някоя досадна дума. Когато бях 8 клас, много популярно беше “пишки”. Знаеш… знаеш ти пишки – нагледен пример. Можете да го смените с “копеле”, “даге”, “ебаси”, “ебати” и други такива.

9 – Имайте мнение по всяка тема. Нека то бъде конкретно и колкото се може по-далеч от темата. Абе, чухте ли за сомалийски пирати… – прекъсвате и започвате – Тези дни много ме притеснява климата по света – не е постоянене – нито е топло, нито е студено, какво се случва. Имам една теория….

10 – Не спирайте да се хвалите – вчера бях на плуване – хората около мен се опитваха да плацикат, но бяха много зле. Аз съм тренирал плуване де, и затова. За малко да запиша и професионално, не се отказах – там всичко беше за парите, а аз бях просто за спорта.

Бонус начини :

11 – Постоянно правете шеги с хората – крийте им мишките или им дърпайте кабелчето от монитора. Сипвайте им Танг в бирата.  Налепете им стола с жълти листчета. Насочете си всичкият спам към тяхната поща.

12 – По цял ден слушайте най-дебилната песен, усилена високо. Колкото по-дебилна, толкова по-добре. От икебана дървесата ги боли, например. Надуйте колонките. Следете кога някой ще ви напсува и ще ви кажа да намалите.

13 – Спазвайте всички суеверия и народни обичаи. Ако има и религиозни неща, които са просто странни, спазвайте и тях. Колкото повече, толкова по-добре. Оправдайте се с това, че сте духовен човек и тези неща са важни за вас.

14 – Никога не се признавайте за виновен – обвинете съдията, хората около вас, времето, Фандъкова, Бате Бойко и кой ли не, ни не се признавайте за в грешка. Никога! Колкото по-страстна е вашата защита, на висок глас и колкото по-сложна е конспирацията, толкова по-добре.

Ако следвате успешно тези съвети, в най-скоро време ще останете без приятели, което е и ваша основна цел.

Седя и усещам че се движа. Около мен говорят хора. Колата спира на сфетофари. Чувам как хората говорят, докато минават покрай нас. Майки се карат на децата си. Някой подвиква нещо. Момиче се смее. Не мога да кажа нищо и да видя нищо. Това са можеби последните неща които ще видя. Последните хора, които че чуя. Последните късчета живот, до които ще се докосна. Искам да ги стисна и да извикам. Искам да видя хората още веднъж. Искам да видя момичето, което се смее. Да помахам на майката с детето. Да се усмихна и да знам че съм там, жив, живеещ, с настояще и минало. Най-важното, с бъдеще.

Моето бъдеще е черно. Настоящето ми е черно. Черно отгоре и отдолу. Въздухът е черен. Мирише на черно.

В колата е тихо. Моторът почти не се чува. Не знам дали се движим бързо или бавно. Хората около мен мълчат. Професионалисти. Не искат да рискуват. Те ще свършат това, за което им е платено и ще се приберат. Може би семейства, може би при близки, може би при кучето или котката си. Някой от тях сигурно има и рибки. Имат хобита. Имат живот. Имат и орижия. Може и да има и неща, които не могат да бъдат засегнати с патрони. Но знам много добре, че аз не съм едно от тези неща.

Спящ полицай. Колата подскача. Усещам цев в ребрата си. Докато колата се движи, аз живея. Докато колата върви, аз дишам. Моят живот ще спре, когато шофьорът завърти ключа и загаси мотора.

Паниката мина отдавна, когато всичко още беше цветно, когато скриха слънцето от мен. 30 секунди. Толкова им отне. В един момент имах живот и бъдеще, а в следващият всичко беше черно. След време остава само студената логика. Осъзнаването, че надали ще липсвам на някого. Приятелката ми е с мен само за парите, а аз съм с нея само понеже е красива. Приятелите ми отдавна са ме забравили – беше ми по изгодно да са далеч от мен. Около мен има агенти, съветници, съдружници. Хора, които искат от мен да работя и на които няма да им липсвам. Домашно животно нямам – приятелката ми има алергия от всяко нещо на 4ри крака. Родителите ми са ме забравили и с право – оставих ги когато бях млад и не съм ги чувал от 20 години. Когато всичко свърши, в света за кратко ще има една малка дупка с моя форма. Но тя ще бъде запълнена бързо. За мен ще знаят само хората с мен, в колата. Само те ще изпитат емоция от моята смърт – тази на добре свършената работа.

Вече не чувам градските звуци. Колата се движи по-бързо. Завои. Прав път. Завои. Прав път. Забелязвам как шофьора не се справя с ръчните скорости много добре. Или не подава достатъчно газ, или закъснява да мине на по-висока. Явно е карал автоматик. Скапани автоматици, разглезват хората. Заради тях стават толкова проблеми по пътищата, понеже не могат да карат като хората.

За какви неща можеш да си мислиш в някои моменти, когато светът ти е ограничен. Когато не можеш да видиш нищо. Когато си по зле от слепец – когато знаеш, че ти остава съвсем малко. Когато можеш да усетиш оловото, още преди да се впие в теб. Когато знаеш, че някой от хората с автоматични оръжия ще успее да те уцели в гърлото и ще се давиш със собствената си кръв, докато умираш бавно.

Чакай, имаше хора които ме обичаха за това, което съм аз. Имах приятели! Те ще ме помнят! Те ще поискат правосъдие! Те ще поискат да знаят какво е станало с мен! Родителите ми! Те ще излязат в пресата, майка ми със сълзи на очи, ще кажат на хората, че аз съм добър човек. Че бях добър човек…
Колата спира. Шофьорът завърта ключа. Моторът загасва бавно. Чувам сърцето си как бие все по-бавно, сякаш и то не може да чака и иска всичко да свърши. Отваря се врата. Бивам изкаран навън.

Усещам вятъра! Усещам слънцето! Въздухът с свеж, дори през черният затвор на главата ми. Слънцето прозира през него. Моята малка светлина в края на тунела.

Спират ме. Някой маха черният чувал от главата ми. Виждам планината, виждам езерото, виждам света пред себе си! Слънцето докосва лицето ми! Вятъра развява косата ми! Поемам си дълбоко дъх. Дали това е Нирваната за която говорят?

Зад мен нещо щраква, едва долувимо за ухото. Издишам. Затварям очи. Виждам живота си, да минава пред мен за миг. Лиця. Звуци. Усещания. Значи така било по-филмите…

Ванка, Калояне, честито отново

В тази връзка, следната история. И после още една.

Мирна сутрин в Сименово – Семейство от 3ма – родители с дъщеря на около 27 години. Една сутрин, дъщерята слиза на долния етаж на тяхната къща-вила, да си направи кафе, когато чува шум отвъм. Понеже е рано сутрин и тя се чуства сигурна, отива да види какво става. Само че, когато отваря вратата, това което вижда отвън са нинджите на ГД (почти звучи като дадена житна култура), които се готвят за обиск на къщата. Искайки заповед за това, на нея и се казва да млъкна. Предлагайки им ключ поне, тя бива изместена на страни и вратата към къщата разбита. Следва акция, в която се търси нещо неясно вътре, цялата къща бива обърната със задника нагоре, телевизори – строшени, преди да се установи грешка на адреса. Нинджите се изнасят, предупреждавайки хората да не се оплакват, за да нямат проблеми, от онези проблеми които имаш когато са ти строшени и двете колена.

Подобна ситуация се е била случила и с друг техен съсед, който когато настоява по активно за заповед да му ровят из къщата, отнася приклад в лицето и падайки нацелва някакъв ръб, за да си доразбие черепа. При неговият опит за реакция, отново му се казва да внимава къде се бърка, да не пострада пак, случайно.

И двата случая, познайте дали има някакво обезщетение.

Заповед за обиск – за какво ти е това нещо, когато има нинджи. Имаше и подобна история как нинджите нахълтали при баба и дядо, в следствие на сбъркан адрес и побили малко дядото, колкото да не е без хич, докато останали трошали насам натам, “търсейки нещо” (рано сутрин и още влизам в час, та това може и да е градска легенда просто, не съм сигурен). Грешен адрес, просто, случва им се на хората, всеки може да направи грешка все пак, дори да е нинджа.

Ти си виновен, дори да бъде доказано противното! Особено ако последното се случи, понеже караш най-великата полиция на света и отвъд него да изглеждат като идиоти. Все едно последното е особено сложно….

Замислям се колко полицаи познавам и как сред тях има и един от нинджите…

Това бяха едни от най-красивите 3 часа в живота ми. Дани записваше кратки семпли с киратата и после свиреше нови върху тях, а Анеке с нейният глас водеше публиката на красиви места. Двамата изкараха самостоятелни сетове, после и един съвместен. Докато Дани знаеше какво го чака, Анеке се стресна от шума, който малкото хора които бяхеме, успяхме да направим когато тя влезе. После малкото русо създание се притесни и на няколко пъти се обърка, което доведе до още аплодисменти. Обещаха да минат тази година, да запишат ДВД при нас, искрено се надявам да е истина.

На бис-а, Дани изкара Stairway to heaven, с което разби де що имаше здрави съзнания из залата и ни остави с отворена уста да пляскаме като невидели. След него излезе Анеке, без да знае какво да каже и тя.

Дани Кавана -- Stairway to heaven

www.youtube.com/watch?v=OhxP5dQKiVY

Дано се върнат отново. В по-голяма зала. Защото ние ще сме там и ще ги чакаме! Понеже те си заслужават. Затова, че ни подариха 3 часа музика. Затова, че беше с чуство. Защото някой неща си заслужат 35 лева за билет, дори и залата да е крива.

Цялото нещо беше спонсорирано от Горгона и беше организирано на ниво, до колкото може. Преди концерта, имаше някакъв тип, който продаваше дискове. Бяха около 10 и на почивката бяха разграбени веднага. След това, имаше афтърпарти в The Point, бившият О!Шипка клуб -- там Анеке и Дани дойдоха твърде късно за мен, но после са останали да дават афтографи на най-търпеливите. Били готини хора, по разкази. Като нищо, ще се върнат пак.

Докато Дани беше само, изкара 2ва кавъра на Пинк Флойд. От двата, ви пускам видео към вторият, за песента High Hopes, която ми е една от любимите. Според мен, той се справи страхотно със задачата да изкара песента, като се има предвид, че беше сам и само с акустична китара.

Дани Кавана -- High Hopes

www.youtube.com/watch?v=fMiUJyj4bvk

Самото начало на комбинираният сет на двамата по традиция започва с кавър на Масив Атак -- Teardrop. В един момент всеки чакаше човека с бастуна. House. Greg House. Road House.

Дани Кавана и Анеке Гиерсберген -- Teardrop

www.youtube.com/watch?v=bdDZ_CeVbZs

Най-прекрасното начало на празниците за новата година. А най-хубавото беше, че на следващият ден се събудих свеж и доволен от живота, с вътрешен мир в себе си и една усмивка по пътя за работа. Хората ме гледаха странно докато аз си пеех тихо. Беше стоплящо.

Кръстовището под офиса

Седим си ние в офиса на топло и щракаме трагедиите под нас. Колко ли ще са закъснелите за работа тази сутрин?

Колите едвам се справят с налона

Това е като един нов вид трейнспотинг. Или плейнспоттинг. Седиш и щракаш затъващи в снега коли. Не сме видяли нито един снегорин или някой, който да сипе сол. Не искам и да знам какво е в метрото. А снегът вали само от 3 часа. Ако не друго, то поне на ски ще се отиде тези дни, че се бях притеснил малко, когато посрещах новата година по тениска с къс ръкав

хората напускат закъсалият автобус

кой сега има хубави зимни гуми

Някоя най-накрая заметна малко сняг

Айм дрииминг оф а уайт кристмас…

Това което искам да ви кажа, е че в този смутен за мен период, в който се пишеха теми, анализи се научаваха наизуст, вкарвах чужди думи в главата си и като цяло – разбивах де що имах моя мисъл, имаше един кратък текст, който ме крепеше и който ме топлеше. Септември на Гео Милев.

Не ме интересува за какъв повод е писано. Не ми дреме че много хора не го харесват, не ми пука за чуждото мнение – това е творба, която мога да определя само като епична. Начинът по който е написана, формата и, просто те хващат и те носят. С музика за заден фон. Епично. Все още си го имам напечатано и все още си го препрочитам като имам време. Усещането, което то носи за мен е ужасно красиво. Ето така се пише, деба, с малко думи, всяка една допринасяща за общото чувство, понеже цялото нещо е като един супер як секс – бавни моменти, бързи моменти, мощен оргазъм. Една малка, лична еуфория. 1924. Преди почти 100 години.

След Гео идваше Вапцаров. Моторните песни носеха едно прекрасно усещане и една красива простата за кандидат-студента в мен – те ми бяха ясни до безобразие – всяка една дума в тях води до единствената при Вапцаров идея за победа на комунизма и народа. И когато ги прочетеш, и когато видиш двете негови последни творби, които е писал, чакайки да умре, ще видиш това което е искал да вложи в тях. А Прощално е просто велико за мен – всички онежи неща които е искал да каже на жена си и които не е можел, знаейки че никога повече няма да я види, да я докосне, да я целуне … просто не мога да го прочета и да не ми стане криво. Най-кривото е, че все повече хора му се дразнят. Защо, не ми е ясно. Мога да го отдам само на криво преживяване в училище. Чилийците се смачкват да уважават Виктор Хара, който има събра, сходна с тази на Вапцаров, но ние си го мразим.

Както и да е. 12ти клас беше моментът, в който видях колко безполезни бяха тези 5 години на учение в Испанската Гимназия – 5 години в които се бутах за онези заветни 6ци, и които в последствие не ми дадоха нищо друго, освен раздразнението, когато майка ми виждаше бележника ми и искаше още 6ци. Понеже ако имаш 4ка по химия и по математика, си загубена кауза в очите на родителите си, понеже ако не си на мама отличника, от теб няма да излезе човек. Едно идиотско зубрене, на едни идиотски теми по една литература. Да търсиш смисъла в нечии думи, чрез анализ на трети човек. Когницио клара и конгницио инадекуата (които са супер яки концепции, честно казано).

Както и да е. Назубрените неща забравих преди години. Вапцаров и Гео запомних и все още харесвам. И все още искам да пиша като тях – с онзи плам и с онзи текст, който си моли за един хубав музикален фон.

Някой чел ли е Пратчет. Малки богове и Захапи за врата. В Малки богове видяхме как Брута се бореше да измъкне заспалата си религия от калта, в която се намира, правейки я достъпна за всеки и анатемосвайки старите учения (последно става ясно главно в други книги, но това са подробности.) В Захапи за врата видяхме колко хубаво нещо са старите църковни химни, в които пеем за погазване на неверниците, в които има план и религиозна страст. Това искам да кажа и за поезията на горните двама – те имат онзи плам и онази страст, която успяват да ти предадат с думи, през листа хартия, почти 100 години по късно.

Смело е захапал чибука. За сметка на това, хумусът на ливанците беше доста вкусен.

Новата година е много странен празник. Една добра илюзия. Това което е най-смешното, са новогодишните обещания – тази година ще…. ще забравя какво съм казал по-рано. Ако ще обещаваш нещо, можеш да го направиш всеки един ден а не да чакаш специално 31.12.

Или днес е времето за равносметка на предишната година – добра ли е била или лоша? И защо за един ден трябва да обмисля цяла една година? Защо днес трябва да се натоваря с това? Защо трябва да гледам президента по телевизора, как ми говори едни и същи глупости всяка година? Защо трябва да минавам покрай батенберг, за да гледам поредните забравени от всички групи да свирят на плейбек на студа, а около мен да има хиляди пияни тъпаци?

Нова Година е времето в което ще се събера с приятели, ще пием и много вероятно ще се напием и после ще се забавляваме. Единствнето различно е, че от заведението ще ни искат куверт. Иначе същите хора, същият ром, същият град, просто още един ден в който ще се върна залитайки към нас.

Нова Година е времето на хората, които се чудят накъде отиват, как е минала предишната година и които градят планове за годината напред. Това е вашият ден. Аз просто се веселя с приятели.

За един мравояд светът ще остане същият какъвто е бил вчера на 1ви януари. И дори един черен президент не може да промени това.

Светът остаря с още една година. 2010. Честита Нова Година. Весели Празници.

И запомнете – когато някой ви каже “Без Паника!”, то тогава е най добрият момент да крещите и да тичате в кръг, размахвайки ръце.