Луди баби
Исках и аз да се запиша за лудите баби предизвикателството, но просто забравих. Това не ме спира обаче и аз да напиша нещо по темата. Или поне близко до темата. Колкото да я зачеркне поне малко. Приликата с истински лица и места е случйна. С фирми, също. Ягодке, поздрав за новата работа.
Луди, луди баби!
Колко да са луди тея баби?
Бабите.
Село Гождец е малко след Село Мъглен, което е на около 50 километра от Кирково, дълбоко в Родопите. В онази им част, в която дори тютюн не може да се гледа. Селото има 15 жители по официални данни. Ако някой въобще успее да го намери на картата, понеже там го няма.
Беше около 9 часа. Вторник. Август. Слънцето залязва и онзи приятен планински ветрец носи хлад.
Пред къщата на Сиджи се бяха събрали жените в селото. Кака Карол седеше и тропаше нервно с бастуна. Тези дни слънцето беше изгорило голяма част от посевите. Жените почти не говореха. Те бяха на средна възраст 85 години и каквото имаха да си кажат, си го бяха казвали преди около 25 години. Сега не беше време за говорене. Всяка от тях мислеше.
От пътя дойде шум и се вдигна прах. Колата, която идваше, спря пред бабите. Ако те можеха да познаят, че това беше най-новата продукция на Баварската моторна компания, щяха да са впечатлени. Те не знаеха; за тях беше важно само това, че е голямо и черно. Лъсково е било преди около 40 километра прашен път.
Единият прозорец се свали и една рошава глава се подаде.
- Добър вечер, баби, как сте?
- Как да сме, чадо, стари баби сме – болежките се борят за назе и не могат да решат коя точно да ни вземе. Кажи какво те води по нашите пътища?
- Загубихме се, бабо, не знаем къде сме. Гледаме тука на картата, но нищо не можем да различим, а и май се въртим в кръг. ГиПиЕс-а отказа и той да работи. Та ако можеш да ни кажеш къде сме и как да стигнем до хижа Дебелия Поп….
- Аааа, към Попчето ли че одите? Епа, на прав път сте, ама по тъмното не знам како че го стигнете, чадо.
Главта от прозореца се обърна към колата и там се заговориха. Кака Карол се обърна към Сиджи и я ръчна с бастуна. Показа с глава към колата и после към къщата зад нея. Сиджи кимна и се изправи. След това закуцука към къщата.
- Ами бабо, не знам, ще се опитаме да я намерим, че иначе няма къде да останем. Само ако ни покажеш накъде да караме…
- Чадо, ке се загубите по гората. То требе да се мине през къро за Попчето, там ке се залутате и после немой ви намерим. Я`лате таз вечер тука да спите, е – Сиджи ке ви приготви миндера – ние сме стари баби, радваме се на компания.
- Ама, бабо, не искаме да ви притесняваме, как така…
- Няма да се плашиш, къщата е голяма, а ние спим в кухните, на топло.
Главата се скри пак в колата. Проведе се разговор. Чу се женски глас, който се тросна и леко повиши тон. След това мъжки глас, който отсече нещо. Главата пак се подаде:
- Мерси много, бабо, ако наистина не ви пречим, ще останем. Много мило от ваша страна. Само да паркираме….
От къщата на Сиджи светнаха светлинки. След това тя се появи на вратата :
- Елате, заповядайте. Стана тъмно веке, ке заладнее след малко, а вечерно га духне и мразнее. Планина е тука, деца, не е така топло како у градо.
Те влязоха в къщата. Сиджи ги разведе набързо, и ги настани в хола. Другите баби бяха в кухнята вече и си говореха нещо.
- Азе ке отида при другите бабушкери, да направим чайче. Вие ке желаете ли от мащерка?
- Да, бабо, благодаря много – каза човекът с главата от колата.
Рекламните Агенти.
Серго седна и се облена. Столът беше прашен и той стана веднага. Огледа се и видя, че прах има навсякъде. Селска къща, там кухнята е центъра на живота, а в хола не седи никой – за какво им е. Елена седеше и правеше чупки. Тя даже не искаше да взлиза вътре, но Марио й се беше сопнал и тя беше млъкнала. Серго никак не я харесваше, но пък Марио нали щеше да се жени за нея, та той си мълчеше. Намери си една табуретка, забърса я от праха и седна.
Елена скокна до Марио и на уше почна да му се жалва. Той не й обръщаше внимание и гледаше стаята. После примигна, погледна я и я скастри пак :
- Стига дудна, бе, писна ми да се карам, жените ни поканиха, ще останем.
- Ама, мило, виж какво е мръсно… – тросна се Елена и накриви глава на една страна, но Марио дори не я погледна и си намери стол за сядане. Остнала сама, тя се пофасони още малко, след което се примири и седна до Марио.
Серго седеше и чуваше гласовете от кухнята, от където светеше по-ярко. На него му харесваше къщата – баба му на село имаше такава и помнеше как седеше до нея в кухнята и я гледаше как готви и как командва какво да се прави. Стана и се запъти към кухнята.
- Добър вечер, драго – каза той като влезе, усмихнат. – Имате ли нужда от помощ? Дайте да ви помогна с нещо.
Бабите се разкикотиха по бабешки. Тази, която би беше въвела в къщата, каза :
- Много мило, младежо, но недей се тревожи. Това е на бабите работа. Нас ни радва, пък и знаем кое къде. Ти иди си почини, че явно от далеко идете. Аз сегица ке дойдем с чая.
Серго се помота още около тях, но след като не го оставиха да им помага, се върна в хола. Там Елена пак мрънкаше на Марио за нещо. Според Серго, това и беше като дишането – ако може да говори, значи може да мрънка. Той и Марио работеха за Саатчи и Саатчи и отиваха към фирменото парти в хижата. Елена, когато разбра, че ще има фирмено парти на рекламни агенти, веднага поиска да дойде с тях. Тя беше секретарка в някаква адвокатска кантора и какво правеше там не беше ясно на Серго, понеже говореше само за гримове. Явно беше секретарка по грима или просто беше красивата жена на офиса, която да носи кафе на клиентите – много важна фунцкия за адвокатска кантора.
- Ей го чая, младежи, пийвайте, да ви е сладко. За вечеря ще искате ли нещо?
- Ама бабо, как така и вечеря, недей сега, късно е вече, не се напрягай….
- Ааа, не може така – гости сте ни, трябва да ви гостим. Пийнете си чай сега.
Серго и Марио се спогледаха. Елена седеше и се цупеше, чудейки се накъде да гледа, сякаш я болят очите от това, което вижда. Двамата свиха рамена и отпиха от чая. След малко цупене и Елена отпи. Нацупи му се още малко, после пак отпи, доста по-сериозно вече. Чаят наистина беше много вкусен.
Бабите.
- Даде ли им чай, Сиджи?
- Да, Како Карол.
- А изпиха ли го?
- Да, Како Карол.
Бабите закимаха в унисон. След 10 минутии отидоха в хола.
- Тази, момичето – каза Кака Карол – само кожа и кости, за нищо не става, даже Шаро няма какво да хапне от нея. Виж, момчетата са добре охранени – сушеница ще стане. Сиджи, занесете ги в мазята, аз ке отидем за ножа. Жената я оставете тука сега, пък после ке я мислим и нея.
Серго и Марио бяха отворили широко очи. Отиваха се да се движат, но не можеха – чаят ги беше парализирал. Не можеха и да говорят. Опитваха се да викат, но без успех – викът оставаше само в тяхната глава.
- А таз кола, дека я докараха, дали Матей от селото ке знае как да я кара?
- Ке знае, ке знае, нали зимъска откара он мерцидесу на онез лапетии, дека се беха залутали по баирите. После донесе на Кака Индже телевизора.
- А те онази шаврантия виде ли само как въртеше очи из къщата. Че и ги избодем, казвам ти, като погнусена гледаше. А тези Кака Карол вика на сушеница, ма много дълго га да стане. Язе викам да ги пекнем, да заситим малко, ке от оня ден не съм яла мисо.
Серго се опита да се разшава, но без успех. Не можеше да се движи. А бабите, със завидна за стари жени сила, ги влачеха по стълбите към мазето. Светлината бавно се скриваше от вратата над тях. Поставиха ги на нещо като маса. След което се качиха нагоре. Врата се затвори и светлината се скри.
Серго нададе най-силният вик, на който бе способен. Той обаче остана само в собствената му глава.
Елена.
Малко след като бабите се скриха, Елена се опита да се раздвижи. Успя да си мръдне ръцете. Бързо си бръкна в гърлото и повърна на пода. Онези дърти чанти бяха отнесли Милото и оня идиот Серго някъде, а онази другата вещица бе излязла. Елена скочи на крака, взе ключовете, които Марио беше оставил на масата, и побягна към колата. Качи се в нея и с треперещи ръце запали.
Фаровете осветиха три от бабите срещу нея. Те държаша големи ножове и бавно идваха към нея. Елена нададе писък и натисна педала на газта. Колата се понесе сред облак прах и с бясна скорост се полетя по пътя.
- Дали ке стигне далеч?
- Язе и резнах едната гума, ке се забие у дерето, там нивга няма да я наждят.
- Сабале ке кажем на Матей да я потърси и да метне шума връз нея, докога не я изкара от там. Дай да видим сега онез двамцата, како ке ги праим.
3 дни по късно
Облак прах. Черна кола. Глава се подава.
- Добър ден, бабо. Абе от тука да са минавали едни двама с един черен джип, БеЕмВе едно?
- А, минаха оня ден, чадо, то тука минаха. – каза Баба Карол, усмихната.
- А казаха ли къде отиват? Че от няколко дни не си вдигат телефоните, а казаха, че уж идвали насам…
- Знаем ги тях, чадо. Ама ела вътре на по чайче, че от тое пушек не моем да гледам вече.
- Мерси бабо, на чайче не мога да кажа “не” Чакай само да оставим колата и ще дойдем…..
Не са луди бабите.
Гладни са.
2 Comments