Nine или защо е приятно да се ходи на кино
Нали знаете за онези моменти, в които просто не ви се излиза от кино салона? В които филма просто не трябва да спира, и ако може още малко да продължи? Не като бози от сорта “Завръщането на Краля” или 3тата част на Матрицата, когато след като излезете от кино салона, 1вото нещо което си казвате е -- Колко стана часа? Аха, имам време да отида и да се забавлявам поне малко. Трябва да има закон, който да забранява дълги, скучни филми. Да, Безумно скучиният сличай на Бенджамин Бътън, на теб говоря.
Та, един от тези прекрасни моменти беше събота вечерта, когато излязох от Девет (да не се бърка се безумната анимация със същото име). Този филм беше удоволствие за всяко едно сетиво и ти показва защо някой хора смятат кинаджийството за изкуство. Един от малкото филми, които ме накараха да искам да съм някъде другаде (френски бродей, за да сме точни. от онези с танците и перата и другите неща. но не от тези сега, от тези преди)
Историята е основно базирана на 8 1/2 на Фелини, но тъй като не съм го гледал, това за мен беше първият момент в който я виждам. И предпочитам и да си остане тама. Просто не искам да си залича спомените от 9.
Малко за самият филм -- това е мюзикъл, но на кино и с малко история между песните. Толкоз. Просто и логично. И докато хората говорят как Аватар ги е убил с визия, мога смело да им кажа -- майната ви и да си взема пак билет за 9. Понеже докато на Камерън може да му трябват много 3д, тук се бяха справили с обикновенна кино камера, която от време на време става черно бяла. А аз съм си голям фен на черно бялото.
Даниел Дей Луис е класа. Заедно с Джуди Денч. И София Лорен.
Абе, задължително да се гледа, за сметка на някоя друга боза. И дори само за 1вите 5 минути. Когато Даниел Дей Луис ще ви каже защо киното е мечта.
No Comments Yet