нека първо да спомена че съм роден ’85та година и нямам лични спомени от самата дата и събитията преди и след нея.

със същата условност влязох и в СУ, с тема за априслкото възстание. след като те ми писаха 4,25, значи и без да имаш лични спомени можеш да правиш адекватни анализи за исторически период, за който само си чел. толкова по темата.

да науча за 10ти ми беше интересно. понеже това е част от историята, за която имам уникалната възможност да прочета какво е било и после да питам хората те как са видяли нещата. и да ви кажа, да чуеш нещата от различни хора добавя ужасно много нюанси към цялата картинка. сега разбирам защо хората четат исторически книги, които са написани от някой, който е бил там – понеже е интересно да видиш човешката гледна точка, а не сухата серия от дати и факти.

това, което се случи на 10ти в исторически план беше планираната оставка на Т.Ж. от поста си на генерален секретар на БКП. без той да знае, го осбождават и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България (нещо като президент). Това последното се прави с цел да му се забрани да организира бъдещ преврат с помощ на военните. неговото място се заема от Петър Младенов. Младенов обещава да има промени в НРБ, но тези промени ще са изцяло по социалистичски тертип – няма да има промяна в начина на управление, само се сменят хората начело. Това са фактите, като цяло. това се случва на 10ти.

факти като факти. извадени от контекста, те са просто хора, дати и събития, подредени едни след други.

но какво усетиха хората? как те реагираха на тези факти? какво значеха тези събития за тях?

оказва се, че още преди 10ти, е имало едно усещане, че нещо скоро ще се случи. ще има някаква промяна, нещо се мъти. едно такова затишие пред буря. хората, които са били по-навътре в нещата са се усетили навреме и довчерашните стожери за режима са минали в опозиция. като цяло, готвели са се промени.

но за обикновенните хора, това са били клюките късно вечер, които се казват само сред свои, понеже слухарите на ДС още са си били там, а да се говори за такива неща е подривно за режима. затова не е имало гласност на нещата, по-скоро едно скрито усещане, както например усещането, че скоро ще вали. нещо като болки в коляното, които предсказват политически промени.

този период продължил няколко месеца, без да има ясни индикации кога точно ще се случи нещото. и тогава в една спокойна есенна вечер – бам, Тодор Живков вече не е на чело. човека, водил страната вече 36 години изведнъж не е част от държавният апарат. хората гледат по телевизията и виждат как ченете му пада, когато приемат неговата оставка и от позицията на председател на Държавния съвет. той не го е очаквал, нито пък те. бам.

виждайки как недосегаемият може да бъде свален просто така, хората са потресени. ама това наистина ли можело да се случи. че то дори не било чак толкова трудно. сега ние… свободни ли сме? можем ли да си разказваме вицове за бай тошо? оказва се, че можем. вече дори не е незаконно да се критикува правителството (преди това е било). една малка промяна събужда голямото желание за промяна в хората.

понеже колкото и да говорят колко е бил добър режима за хората, човек иска да бъде свободен. и когато ограничиш неговата свобода, той започва да се бори за нея. колкото и да е овч нашият народ, ако свободата ни е ограничена, ние ще се борим за нея, по един или друг начин. и гледката как най-силният до вчера днес е никой ти дава сили. сили ти самият да се бориш, виждайки, че надежда пред теб има. и хората излезнаха на площадите. и правителството се уплаши от тях до толкова, че бяха готови да извикат танковете (по това време, до софия има военна дивизия с толкова техника, че да срине целият град със земята). имаше митинги и простести, кръгли маси, избори.

всичко това е плод на дълги години живот в един тоталитарен режим, но всичко това се случи както се случи именно заради една дата и заради една оставка.