Време за четене.
Майк Патън има една песен с Ловаж – Book of the month. Просто се сетих за нея, докато мислех заглавие на поста.
Борив Виан – Сърца за изтръгване.
Борис Виан е била доста заета пчеличка, гледайки биографията му. Писал романи, свирил, писал песни, като последното в доста голям брой. Явно каквото е хванел да прави, ставало е. Та. гледайки всичко това за него, и след го се почиствах като идиот че не съм го чувал преди това, се хванах и изчетох Сърца за изтръгване.
И мисля и дотам да спра с него. Книгата не е лоша, напротив, много е добра. Просто беше толкова далече от мен като идеи. И толкова… болна. С толкова много насилие и извратени неща, които се приемаха за нормални. Показвайки на лошите страни на хората. Показвайки хората изобщо не като хора, ами като някакви животни. Или поне нещо такова.
Много бих искал да ви споделя какво точно е болно в книгата и хилядите моменти, в които просто гледах страницата с онзи празен поглед – това току ще не се случи. Изобщо не препоръчвам книгата на силно депресирани хора, или хора които могат лесно да се депресират. Или хора, които като цяло четат само бози от типа на Коелю.
Тери Пратчет – Морис и неговите образовани гризачи.
Виж обаче, тази книга ми хареса. Много. Толкова много, че след малко сядам да чета отново. Нищо чудно, че с нея е бил спечелил медал.
Толкова много ми напомни на килимените хора. И на другите малки хора – тръкърс, дигърс, уингс. Има нещо в сър Пратчет, което ме кара да изпадам в душевен екстаз всеки път, когато чета някоя от неговите книги. Добре, че е написал толкова много от тях. Отнема ми време да си чета всичките.
Откровенно да се прочете от всички. Много. Яка. Книга.
Фредерик Бегбеде – Разкази под екстази.
Не харесвам Бегбеде. Нека започна с това. Не ме кефи как пише просто, префърцунен френски педал с опит за стил. Не ме кефи и това си е. Чел съм 9.99, чел съм Мемоарите на един … младеж (не помня какво има в скобите) и сега почти прочетох разказите.
Има някои разкази, които ми харесват. Точно два. Първият, който е написан само като въпроси. И този за принцеса Даяна. Или лейди Даяна, или както там е правилно сега да се казва името и. Както и да е, тези два ми харесаха. И онзи, в който си доказват любовта със жена си, причинявайки си гадости. Заради гадостите, не заради идеята.
Както и да е. След тази книга, пак няма да харесам Бегбеде, колкото и да го хвалят и колкото и той да описва модерният живот.
Но разказите стават за четене, поне някой от тях – това му признавам. Особено този за Даяна – той беше брутален.
Е, браво и аз много се кефих на Килимените хора, уникално как е видял човешката цивилизация в един килим. Онзи ден ми подариха книгата за котарака. Още тази вечер, след като се прибера, ще се пренеса в света на лудия Тери Пи